много е поучително … и си струва парите
„— Господи! —
извика Мадиние. — Бихме могли да отидем в музея…
И питайки
компанията с намигане, поглади брадата си.
— Има старини,
рисунки, картини, цял куп неща. Много е поучително… Още повече че може би не сте
виждали тези неща. О, трябва да се види, поне веднъж!
Сватбарите се
спогледаха, двоумяха се. Не, Жервез не бе ходила там; госпожа Фоконие също, Бош
също, а също и другите; Купо мислеше, че е влизал в него един неделен ден, но
не си спомняше вече нищо. Още се колебаеха, когато госпожа Лорильо, на която
важната личност на господин Мадиние правеше голямо впечатление, намери
предложението много уместно, много приемливо. Тъй като били пожертвували вече
този ден и понеже били пременени, още повече се налагало да посетят нещо за
своята култура. Всички се съгласиха. Но понеже дъждът все още слабо валеше,
взеха от кръчмаря чадъри, стари сини, зелени и кафяви чадъри, забравени от
клиентите, и тръгнаха към музея. (…)
Господин Мадиние
учтиво поиска да застане начело на шествието. Лувър бил огромен, някой можело
да се загуби; а той пък познавал интересните места, защото често идвал с един
художник, много интелигентен момък, от когото една голяма картонажна фирма
купувала, рисунки за кутиите си.(…)
— Хайде, идвайте!
Нищо не са тия неща… На първия етаж има какво да се види.
Суровата голота
на стълбището ги направи сериозни. Един величествен пазач с червена жилетка и
ливрея със златни ширити, който сякаш ги очакваше на площадката, удвои
вълнението им. Със страхопочитание, като крачеха колкото се може по-тихо, те
влязоха във френската галерия.
 |
| Жерико, "Сала на Медуза", музей Лувър |
Без да се спират,
с изумени очи от златото на рамките, те преминаваха през редицата малки салони,
като гледаха как се нижат картините, толкова много, че не можеха да се видят
добре. Необходимо бе да стоят по цял час пред всяка, ако искаха да я разберат.
Колко много платна, дявол да го вземе, край нямат! Сигурно струват много пари.
После, в края, господин Мадиние ги спря внезапно пред „Сала на Медузата“ и им обясни съдържанието на картината.
Развълнувани и сковани, всички мълчаха. Когато отново тръгнаха, Бош изрази
накратко общото впечатление: добре измайсторено.
В галерията на Аполон компанията се удиви
най-много от паркета, един излъскан паркет, чист като огледало, в който се
отразяваха краката на пейките. Госпожица Реманжу затваряше очи, защото й се
струваше, че върви върху вода. На госпожа Годрон ѝ викаха да стъпва по-плътно с
обувките си поради своето състояние. Господин Мадиние искаше да им покаже
позлатените места и рисунките по тавана; но макар и да си кривяха вратовете,
нищо не можеха да различат. Тогава, преди да влязат в Квадратния салон, той им
посочи с ръка един прозорец и каза:
— Ето балкона,
откъдето Шарл ІХ е стрелял срещу народа.
 |
| Галерията Аполон, музей Лувър |
А същевременно
той наблюдаваше опашката на шествието. С жест заповяда да спрат в средата на Квадратния
салон. Тук имало само шедьоври, шепнеше той полугласно като в църква. Обиколиха
салона. Жервез попита за съдържанието на
„Сватбата в Кана“; било глупаво, че не пишели сюжета върху рамките. Купо се
спря пред „Джокондата“, която
намери, че прилича на една от лелите му.
 |
| Леонардо да Винчи, "Мона Лиза", музей Лувър |
Бош и Биби Пържолата се кискаха, като
си показваха с крайчеца на окото голите жени; най-много ги развълнуваха бедрата
на Антиопа. А съвсем в края съпрузите Годрон, мъжът с отворена уста, а жената с
ръце на корема, стояха зяпнали, трогнати и смаяни срещу „Богородицата“ на Мурильо. (…)
След това
сватбата нахлу в дългата галерия, където са италианските и фламандските школи.
И пак картини, все картини на светци, на мъже и жени с неразбираеми лица, с
черни пейзажи, пожълтели животни, една върволица от хора и неща, чиито много
крещящи бои започнаха да им причиняват силно главоболие. Господин Мадиние вече
не говореше, бавно водеше шествието, което го следваше в ред с извити вратове и
вперени нагоре очи. Пред изуменото им невежество преминаваше изкуството през
вековете, фината сухота на примитивистите, великолепието на венецианците,
ситият и бляскав живот на холандците. (…)
Господин Мадиние
мълчеше, като подготвяше някаква изненада. Той отиде направо при „Събора“ на Рубенс. И там пак не каза
нищо, задоволи се само да посочи платното с многозначителен поглед. Щом
доближиха нос до картината, жените леко изпищяха, после извърнаха гръб, силно
изчервени. Мъжете ги задържаха, като се хилеха и търсеха неприличните
подробности.
— Гледайте де! —
повтаряше Бош. — Това си струва парите. Ето един, който повръща. А тоя полива
глухарчетата. А тоя пък, ах, тоя!… Ах, да! Хубаво са се наредили тия тука…
 |
| Рубенс, "Събора", музей Лувър |
Откъс от романа на Емил Зола, „Вертеп“
